На стотина метра югоизточно от новия театър „Глобус“ има свободен участък, заобиколен от ограда от гофрирано желязо, маркиран с бронзова плоча като мястото на оригиналния театър „Глобус“ от 1599 г. Малко по-близо до новия Глобус човек може да надникне през мръсни цепнати прозорци в слабо осветено пространство в сутерена на нова офис сграда, до Лондонския мост, където около две трети от основите на театъра на Елизабетска роза едва могат да бъдат разграничени. Малко по-на запад новият глобус се издига на брега на брега, утвърждавайки категорични познания за театъра на Уилям Шекспир и заслужаващ похвала за това; но трудността да видим по-ранните театри в сянката на миналото по-добре представя нашето разбиране за представлението в театъра на Шекспир.
Актьорски стил - реалистичен или мелодраматичен - сценични настройки, реквизит и машини, игра на мечове, костюми, скорост, с която са доставени линиите, продължителност на изпълнението, входове и изходи, момчета, играещи женски роли, и други подробности за изпълнението остават проблематични. Дори публиката - шумна, средна класа или интелектуална - е трудно да се види ясно. Учените са определили нещо от мизансцената, но не достатъчно, и докато историците продължават усилените си изследвания, най-доброто общо усещане за Шекспир в неговия театър все още идва от малките пиеси в неговите пиеси, които през вековете все още дайте ни нещо от усещането за представяне в елизаветинския театър.
Вътрешната пиеса се появява често в ранните пиеси „Укротяването на рока“ , „Изгубеният труд на любовта “ и „Сън в лятна нощ“ . Укротяването на роканапример е театрална обиколка, състояща се от пиеси, поставени в рамките на пиеси, и актьори, гледащи други актьори, действащи, привидно простиращи се до безкрайност. Целият свят е сцена в Падуа, където театърът е истинският образ на живота. В най-външната игра на кадър пияният майстор Кристофър Слай е изваден от калта от богат лорд и транспортиран до къщата му. Устроено е малко преструване, чисто за забавление и когато Хитър се събуди, той попада в богата обстановка, обръща се към него като благородник, подчинява се на всяко желание и чака от красива съпруга. В този момент се появяват професионални играчи, които осигуряват забавление. Те са горещо посрещнати и нахранени, а след това те пускат пиеса пред Слай за опитомяването на Кейт землерезката.
Шекспир записва проблемите на играта и на публиката по-подробно в „Сън в лятна нощ“ . Никой играч не би могъл да бъде по-безнадежден от Ник Ботъм, тъкачът, и неговите приятели любители, които с надеждата да спечелят малка пенсия, изпълняват вътрешната игра, Pyramus и Thisbe, за да отпразнува тройния брак на херцог Тезей и двама от неговите придворни. Компанията на Bottom е толкова буквално настроена, че изисква луната да свети в действителност, стената, през която говорят Пирамус и Тисбе, да бъде стабилна и актьорът, който играе лъва, да увери дамите в публиката, че той е само грим. повярвай лъв. Буквалността, която се крие зад такава материалистична концепция за театър, е в противоречие с поетичната драма на Шекспир, която създава по-голямата част от илюзията си с думи, богати костюми и няколко реквизита. И в други отношения препъващите се актьори, пропуснати реплики, неправилно изречени думи и реплики, готовност да разговарят директно с публиката, стихове и общо недоразумение представляват кошмара на драматург за драматична илюзия, потъпкан в глупости.
Придворната публика в Pyramus and Thisbe е социално по-добра от актьорите, но малко по-усъвършенствана относно това, което кара една пиеса да работи. Херцогът разбира, че макар тази пиеса да е, както казва сгоденият му Иполита, „най-глупавите неща“, които някога е чувал, тя е в силата на благодатната публика да я подобри, тъй като най-добрите актьори „са само сенки; и най-лошите не са по-лоши, ако въображението ги измени. " Но благородниците в публиката имат малко от необходимото въображение на публиката. Те се подиграват на актьорите и говорят високо помежду си по време на представлението. Те са също толкова буквално настроени по свой начин, колкото актьорите и сякаш не знаят, че и те са актьори, седнали на сцена, те се смеят какви нереални и тривиални неща са всички пиеси и играчи.
Необходимостта от „символично представяне“, което индиректно се защитава в тези ранни пиеси, като се показва твърде реалистична противоположност, се обяснява и директно се извинява в Хенри V , написан около 1599 г., където хор говори за „навеждащия автор“ и неговите актьори, които „насилват пиеса“ на „недостойното скеле“, сцената на „дървеното О.“ на глобуса Тук „времето, ... числата и течението на нещата, / ... не могат в техния огромен и правилен живот / Бъдете ... представени“ от играчи и драматург, който неизбежно трябва да „в малката стая [ограничи] могъщи мъже“.
В Хамлет ( около 1599–1601) Шекспир предлага най-подробния си образ на театралното представление. Тук професионална репертоарна трупа, подобна на собствената на Шекспир „Мъжете на Чембърлейн“, идва в Елсинор и изпълнява „Убийството на Гонзаго“пред датския съд. Веднъж пристигнали в датския дворец, играчите са слуги и ниският им социален статус определя лечението им от съветника на краля Полоний; но Хамлет ги поздравява топло: „Вие сте добре дошли, господари; добре дошли, всички. Радвам се да те видя добре. Добре дошли, добри приятели. ” Той се шегува познато с момчето, което играе женски роли, за задълбочаването на гласа му, което ще сложи край на способността му да играе тези роли, и тупне един от по-младите играчи за новата му брада: „О, стари приятелю! Защото, лицето ти е обезсърчено, откакто те видях за последно. Искаш ли да ме брадиш в Дания? Хамлет е любител на театъра, подобно на един от младите лордове или адвокати от Inns of Court, които седяха на сцената или в ложите на галерията над сцената в лондонските театри и коментираха силно и остроумно действието.Подобно на тях той също познава най-новите неокласически естетически стандарти и гледа с пренебрежение към това, което смята за грубостта на популярния театър: неговите натрапчиви трагици, мелодраматични актьорски стилове, части „да разкъсаш котка“, бомбастичен празен стих, „необясними тъпи шоу програми ”Вулгарни клоуни, които импровизират твърде много, и грубата публика на„ наземните ”, които гледат пиесата от ямата. Принцът има повишени възгледи за актьорско майсторство - „Подходете на действието на думата, на думата на действието,… не стъпвайте скромността на природата“ - и на играта - „добре усвоени в сцените, определени с толкова много скромност като хитрост. "”Вулгарни клоуни, които импровизират твърде много, и грубата публика на„ наземните ”, които гледат пиесата от ямата. Принцът има повишени възгледи за актьорско майсторство - „Подходете на действието на думата, на думата на действието, ... не стъпвайте скромността на природата“ - и на играта - „добре усвоени в сцените, определени с толкова много скромност като хитрост. "”Вулгарни клоуни, които импровизират твърде много, и грубата публика на„ наземните ”, които гледат пиесата от ямата. Принцът има повишени възгледи за актьорско майсторство - „Подходете на действието на думата, на думата на действието,… не стъпвайте скромността на природата“ - и на играта - „добре усвоени в сцените, определени с толкова много скромност като хитрост. "
Играчите не успяват да отговорят на неокласическите стандарти на Хамлет както в актьорския си стил, така и в пиесите си. Убийството на Гонзаго е старомодна, риторична, бомбастична трагедия, структурирана като морална пиеса, започваща с тъпо шоу и изпълнена с твърди официални речи. Но пиесата наистина „държи огледалото до природата, за да покаже добродетелта нейната черта, презря собствения си образ и самата възраст и тяло на времето, неговата форма и натиск. Убийството на Гонзаго , въпреки цялата си артистична грубост, разкрива скритата болест на Дания, убийството на стария крал от брат му.
Но ефектът върху публиката на тази театрална истина не е това, на което може да се надяват нито Хамлет, нито Шекспир. Гертруда не вижда или пренебрегва огледалото на собствената си изневяра, задържано от нея от кралицата на играчите: „Дамата протестира твърде много, мисли.“ Клавдий, осъзнавайки, че престъплението му е известно, веднага заговорничи да убие Хамлет. Дори критикът Хамлет е лоша публика. По време на представлението той прави силни забележки към други членове на публиката, примамва актьорите, критикува пиесата и пропуска основната ѝ точка относно необходимостта от приемане на несъвършенствата на света и на себе си.
Изпълнението в тези вътрешни пиеси винаги е незадоволително в някакво отношение и публиката трябва в по-голямата си част да прочете собствените възгледи на Шекспир за театралните въпроси в обратна посока на тези огледални сцени. Едва към края на кариерата си Шекспир представя идеализиран театър на абсолютна илюзия, перфектни актьори и възприемчива публика. В Бурята ( ок .1611), Просперо, живеещ на загадъчен океански остров, е магьосник, чието изкуство се състои от инсцениране на изкупителни илюзии: буря и корабокрушение, алегоричен банкет, „живи дросели“, брачна маска, морални таблици, мистериозни песни и емблематични декори . Всички тези „плейлети“ имат веднъж желания ефект върху по-голямата част от аудиторията си, довеждайки ги до признаване на бивши престъпления, покаяние и прошка. В Ариел, духът на фантазия и игривост, и неговата „дрънкалка“ от „по-злобни момчета“, драматургът най-сетне намира перфектни актьори, които изпълняват неговите команди със светкавична бързина, като за миг приемат всяка форма, която желаете. Най-голямата пиеса на Просперо е неговата „маска на Юнона и Церера“, която той поставя като годежен празник за дъщеря си и принц Фердинанд. Маската разказва на младите любители на безкрайното разнообразие, енергия,и плодородието на света и ги успокоява, че тези неща ще бъдат техни, на които да се радват в брака си.
Но старите съмнения на Шекспир относно пиеси, театри, играчи и публика все още не се заглушават. Маската на Просперо е прекъсната от тълпата пияни хулигани и той, подобно на някой средновековен поет, който пише своя палинод, се отказва от „грубата си магия“, пречупва и погребва тоягата си и удавя книгата си „по-дълбоко, отколкото някога е падало“. Голямата маска се говори леко като само за „някаква суета на моето изкуство“, а когато представлението приключи, актьорите и пиесата, колкото и необикновени да са били за момент, изчезват завинаги, „разтопени във въздуха, на въздух. "
Да гледаш на елизаветинския театър чрез вътрешните пиеси на Шекспир означава, както съветва Полоний, „чрез непрякост да намериш указания“. Рядко се приемат направо, тези вътрешни пиеси обаче разкриват аспектите на представянето, които редовно привличат вниманието на Шекспир. Собствените му професионални актьори вероятно не са били толкова груби като аматьорските играчи на Bottom, нито пиесите му по някакъв начин са толкова старомодни като The Murder of Gonzago. И вероятно никога не е намирал актьори толкова податливи и сговорчиви като Ариел и неговата компания от духове. Но докато изобразява своите играчи, сцената и публиката си по ирония на съдбата, той винаги се връща към едни и същи проблеми с изпълнението. Играчите представят ли се зле? Колко реалистична е сценичната обстановка? Дали публиката чува и вижда пиесата в правилния дух на въображението и движи ли я към някаква морална реформа? Ефективно ли е съставена пиесата? Понякога поетът се извинява за необходимостта от илюзия на голата си сцена, както прави хорът в Хенри V ; понякога се смее на прекомерен реализъм, както при Пирам и Тесбе; понякога той оплаква преходността на театралната илюзия, както прави Просперо; а понякога се подиграва на публиката си, че не е успяла да влезе в изкуствената реалност на творческото въображение. Но всичките му коси коментари относно представлението в неговия театър показват сравнително грубо и ограничено представяне на действителната сцена в контраст със силите на въображението, по думите на драматурга и приемането на публиката, за да създаде разбиране и морална регенерация чрез илюзия.
