Староцърковнославянски език , наричан още староцърковнославянски , славянски език, основан предимно на македонските (южнославянски) диалекти около Солун (Солун). Използвано е през 9-ти век от мисионерите св. Кирил и Методий, които са родом от Солун, за проповядване на моравските славяни и за превод на Библията на славянски. Староцървянският славянски е първият славянски литературен език и е написан с две азбуки, известни като глаголица и кирилица (изобретението на глаголицата е приписано на св. Кирил). Староцърковнославянският език е бил лесно приет в други славянски региони, където с местни изменения той е останал религиозният и литературен език на православните славяни през Средновековието.
Езикът, както се появява след 12 век в различните му местни форми, е известен като църковнославянски; този език е продължил като литургичен език и в съвремието. Той продължава да се пише от сърбите и българите до 19-ти век и оказва значително влияние върху съвременните славянски езици, особено върху руския литературен език, израснал от компромисен стил, включващ много църковнославянски елементи в местния руски народен език.
