Епиклеза , (на гръцки: „призоваване“), в християнската евхаристийна молитва (анафора), специалното призоваване на Светия Дух; в повечето източни християнски литургии тя следва думите на институцията - думите, използвани според Новия Завет от самия Исус на Тайната вечеря - „Това е моето тяло. . . това е моята кръв ”и има явно посветителен характер. Епиклезата специално изисква хлябът и виното да бъдат тялото и кръвта на Христос и действителната промяна (гръцки: metabolē) се приписва на Светия Дух. Той отразява преобладаващото сакраментално богословие на Източната църква, което тълкува ефективността на тайнствата като отговор на Бог на молитвата на църквата, а не като резултат от заместителните сили на свещеник, произнасящ подходящата формула. Епиклезата също така поддържа тринитарния характер на евхаристийната молитва, която е отправена към Отца, отбелязва спасителното действие на Сина и призовава силата на Духа.
През XIV век епиклезата се превръща в проблем в полемиката между гърци и латинци, тъй като всички източни евхаристийни молитви включват призоваване на Светия Дух, докато римският канон на месата не го прави. Повечето съвременни учени са съгласни, че в оригиналната Евхаристия на ранната църква в Рим е имало епиклеза, в допълнение към другите латински евхаристийни молитви. Средновековната латинска теология обаче е позволила изчезването на епиклезата, тъй като се е смятало, че освещаването на хляба и виното и тяхното превръщане в тялото и кръвта на Христос е станало, когато свещеникът произнася думите на институцията.
Въпросът за епиклезата е разискван на събора във Ферара-Флоренция (1438–45), но не е направено официално определение. Тогава средновековният латински възглед беше одобрен от Тридентския събор (1545–63), но литургичните реформи, приети в римокатолицизма след втория Ватикански събор (1962–65), включват въвеждането на епиклеза в канона на масата. Тази епиклеза обаче е поставена пред думите на институцията, за да може все още да се поддържа последователната функция на последната.
