Тетрарх , (на гръцки: „владетел на една четвърт“) в гръко-римската античност, владетел на княжество; първоначално владетел на една четвърт от регион или провинция. Терминът се използва за първи път за обозначаване на управителя на която и да е от четирите тетрархии, на които Филип II Македонски разделя Тесалия през 342 г. пр.н.е. (Те обаче могат да представляват възраждане на отдел от по-ранен произход.) По-късно терминът тетрархия е бил приложен към четирите дивизии на Галатия (в Анадола) преди завладяването му от римляните (169 г. пр. Н. Е.).
Още по-късно „тетрарха“ се познава като титлата на някои елинизирани владетели на дребни династии в Сирия и Палестина, на които римляните позволяват известна степен на независим суверенитет. При тази употреба то загуби първоначалния си точен смисъл и означаваше само владетелят на разделено царство или на област, твърде малка, за да оправдае по-висока титла. След смъртта на Ирод Велики (4 г. пр. Н. Е.) Царството му беше споделено между тримата му синове: главната част, включително Юдея, Самария и Идумея, падна на Архелай с титлата етнарх; Филип получи североизток от царството и беше наречен тетрарх; а Галилея беше дадена на Ирод Антипа, който също беше наречен тетрарх. Тези три суверенитета бяха обединени под ръководството на Ирод Агрипа от 41 до 44 година.
