На 5 май 2005 г. министър-председателят Тони Блеър ( вж. „ Биографии“) доведе британската Лейбъристка партия до третата си поредна победа на изборите - първият път в 105-годишната история на трудова практика, който спечели три последователни победи. Продължаващите аргументи за ролята на Блеър в ръководената от САЩ инвазия в Ирак през 2003 г. обаче допринесоха за рязък спад в гласуването на лейбъристите и за намаляване на мнозинството на лейбъристите от 167 в предишния парламент на само 66 (от 646 членове на парламента) в новата Камара на общините.
Лейбъристите спечелиха 356 места (47 по-малко, отколкото през 2001 г., след отчитане на нови граници в Шотландия), Консервативната партия залови 198 (нетна печалба от 33), Либералдемократите взеха 62 (нетна печалба от 11), а други партии взети заедно за общо 30 места (нетна печалба 3). Въпреки че лейбъристите спечелиха 55% от местата, те осигуриха само 35,2% от народните гласове, което е с 5,5% по-малко от изборите през 2001 г. Това беше най-ниското ниво на подкрепа, постигнато някога от която и да е партия, спечелила категорична победа на общи избори в Великобритания. Консерваторите спечелиха 32,3% (ръст от 0,6% спрямо 2001 г.), а либералните демократи осигуриха 22,1% (ръст от 3,8%). Общата избирателна активност е 61,3%, ниска според историческите стандарти, но с 1,9% по-висока от тази през 2001 г.
Основното предимство на труда беше, че той оглавяваше постоянно нарастващата икономика през осемте години, откакто се върна на власт. Предишните лейбъристични правителства бяха подложени на икономически провал, но под ръководството на Гордън Браун, канцлер на държавната хазна от 1997 г., безработицата, инфлацията и ипотечните проценти паднаха до най-ниските си нива от 30 години или повече. Докато Браун се радваше на постоянно високи публични рейтинги, Блеър страдаше от постоянни критики (които той отхвърляше решително), че е подвел британската общественост по време на войната в Ирак през 2003 г. Тези критики се превърнаха в общ аргумент за честността на Блеър.
Консерваторите превърнаха това в една от основните си теми на кампанията, но те бяха по-успешни в подреждането на подкрепата на Blair и Labour, отколкото в изграждането на своя собствена. Това отчасти се дължи на факта, че обществото не се радваше на техния лидер Майкъл Хауърд, който беше затруднен от миналото си като министър на десния кабинет. По-фундаментално, консерваторите са страдали от дългогодишни проблеми с имиджа на „марката“, който не може да бъде разрешен по време на четириседмична кампания. Тази точка беше направена принудително от Линтън Кросби, австралийски политически стратег, нает от Хауърд да ръководи предизборната кампания, в реч пред консервативни депутати след поражението: „Не можете да угоите прасе в пазарен ден“, каза им той.
Лорд Саачи, съвместният председател на Консервативната партия, призна след изборите, че партията се е концентрирала твърде много върху конкретни популистки въпроси като по-строг контрол на имиграцията и недостатъчно върху предоставянето на по-широка визия за Великобритания. На 6 май Хауърд обяви решението си да се оттегли като лидер на партията, заявявайки, че през 2009 г., вероятната година на следващите избори, ще навърши 67 години и смята, че това е твърде старо за опозиционен лидер, който иска да стане министър-председател.
Много недоволни привърженици на лейбъристите преминаха към либералдемократите, които приключиха изборите с най-големия трети депутатски блок от 1923 г. И все пак 62-те им места не достигнаха целта на неформалната партия от 70–80 места, които се надяваха да спечелят на избори когато и лейбъристите, и консервативните партии бяха непопулярни. Независимо от това, обществеността смяташе Чарлз Кенеди от либералните демократи за най-привлекателната личност сред трите основни партийни лидери.
