Избягващият механизъм за социален контрол, използван най-често в малки сплотени социални групи, за да наказва онези, които нарушават най-сериозните групови правила. Това е свързано с изгнанието и прогонването, въпреки че избягването се основава на социална, а не на физическа изолация или раздяла. В социалните групи, където социалната идентичност и благосъстояние на човек са тясно свързани с редовното взаимодействие с други членове на групата, избягването може да бъде много емоционално болезнено и ефективно наказание за тези, които нарушават груповите правила.
Избягването се използва само за най-тежките престъпления и наказанието обикновено се прилага само след официална съдебна процедура. Амишите от стария ред например използват много по-леки наказания, включително клюки, лекции от църковни служители и публични изповеди за ежедневни престъпления. Избягването е най-тежкото наказание и е запазено за най-сериозните престъпления, като брак с не-амиш, прелюбодейство, прекомерен контакт с външния свят и пиянство. Избягването се въвежда само с единодушно гласуване от църковната общност.
Въпреки че обществата, които практикуват избягване, могат да прилагат наказанието за цял живот, то обикновено е ограничено до определен период, който често приключва с друго официално изслушване или с доказателства, че лицето се е върнало да действа по социално отговорен начин. Избягването може да се приложи и към семейството на нарушителя на правилата, което оказва натиск върху членовете на семейството да действат, за да коригират поведението на нарушителя. Има малко емпирични изследвания за ефективността на избягването, но се смята, че е ефективно, защото възпира повтарящото се поведение от нарушителя, възпира подобно поведение от другите и маркира за общността онова поведение, което се счита за неприемливо.
