Неинституционализмът , наричан също неоинституционализъм , наричан още нов институционализъм , методологичен подход при изучаването на политически науки, икономика, организационно поведение и социология в САЩ, който изследва как институционалните структури, правила, норми и култури ограничават избора и действията на лица, когато са част от политическа институция. Подобна методология стана видна през 80-те години сред учените в американската политика. Този така наречен нов институционализъм съчетава интересите на учените-традиционалисти, които се фокусират върху изучаването на формални институционални правила и структури, с учени-бихевиористи, които изследват действията на отделни политически участници.
История
От 30-те до 50-те години на миналия век учените-традиционалисти доминират в политическите науки като дисциплина, особено в Съединените щати. Тези учени се интересуваха най-много от изследването на формалните структури и правила, които бяха в основата на политическите и правителствените институции като изпълнителната, законодателната и съдебната власт. Традиционалистките изследвания често са с описателен характер, използват предимно качествени методи и обикновено не използват широки теории, за да обосноват своите наблюдения в по-широка теоретична перспектива. Често учените-традиционалисти са били доста нормативни в желанието си да опишат как трябва да функционират политическите институции, за разлика от емпиричното изследване на това как всъщност нещата работят на практика.
От 60-те години на миналия век политолозите започват да се отдалечават от фокусирането върху политическите институции и вместо това почти изключително изучават действията на отделни политически актьори. Така наречената поведенческа или поведенческа революция се стреми да направи изследването на политиката по-научно, а количествените методи преобладават в политическите науки. Бихевиоралистите например биха се фокусирали върху конкретни решения на отделни съдии или избори, направени от отделни членове на Конгреса, а не върху правилата и структурите на съдилищата и ролята на Конгреса в по-широката система на управление. Надеждата беше, че политолозите ще разработят широки теоретични подходи, които ще бъдат валидирани чрез количествени емпирични методи, като по този начин ще отдалечат политическите науки от дисциплините история, право,и философия и вместо това я приближава до научните подходи на икономиката, социологията и психологията.
Към средата на 80-те години много политолози започнаха да се питат дали дисциплината трябва да продължи да игнорира традиционалистичния интерес към политическите институции - но без да изоставят наученото от бихевиористите при изследване на избора на отделни индивиди. Те също се тревожеха, че бихевиорализмът може да донесе полето досега и че може би нищо повече не може да се научи от този подход. Следователно възниква движение „след поведение“, неоинституционализъм, създаден отчасти да върне изучаването на институциите в дисциплината.
Новият институционалистки подход се корени в началото до средата на 80-те години. Често считани за двама от водещите основатели на новия институционализъм, американският политолог Джеймс Г. Март и норвежкият политолог Йохан П. Олсен публикуват много влиятелна статия „Новият институционализъм: организационни фактори в политическия живот“ (1984), последвана от книга „ Преоткриване на институциите: организационната основа на политиката“ (1989). Те продължиха да спорят за по-нататъшен институционален анализ на демократичното управление(1995). Във всяко парче Март и Олсен твърдят, че политолозите трябва да преоткрият институционалния анализ, за да разберат по-добре поведението на отделните политически участници в политическите институции. С други думи, според тези автори, изучаването на индивидуално политическо поведение, без да се изследват институционалните ограничения върху това поведение, дава на учените изкривено разбиране за политическата реалност.
Потоци на неоинституционализъм
Една от причините, че няма единно съгласувано определение за политическа институция, е, че неоинституционалисткият подход обхваща голямо разнообразие от допълващи се, но явно различни методологии. Има поне три клона на неоинституционализма: институционализъм с рационален избор, социологически институционализъм и исторически институционализъм.
Институционализъм с рационален избор
Институционализмът с рационален избор, който се корени в икономиката и организационната теория, разглежда институциите като системи от правила и стимули. Правилата се оспорват, така че една група политически актьори могат да получат лост над друга. Вземането на политически решения се обяснява чрез моделиране на предположения и теория на игрите, тъй като претендентите и носителите на политическа власт се изправят един срещу друг. По този начин учените с рационален избор често се фокусират върху една институция в определен период от време, въпреки че някои разглеждат институциите във времето.
Социологически институционализъм
Този поток, който се корени в социологията, организационната теория, антропологията и културните изследвания, подчертава идеята за институционални култури. Учените от този поток гледат на институционалните правила, норми и структури не като по своята същност рационални или продиктувани от опасения за ефективността, а вместо това като културно изградени. Те са склонни да разглеждат ролята на мита и церемонията в създаването на институционални култури, както и ролята на символните системи, когнитивните сценарии и моралните шаблони. Понякога те възприемат нормативен (обичайния и обичайния) подход към изследването на политическите институции и са склонни да размият границата между институциите и културата. Тяхната работа често се фокусира върху въпроси за социалната и културна легитимност на организацията и нейните участници.
