Патриарх , Латински патриарх, гръцки патриарх , титла, използвана за някои старозаветни лидери (Авраам, Исак, Яков и 12-те синове на Яков), а в някои християнски църкви титла, давана на епископи от важни престоли.
Библейският наименование патриарх се появява от време на време през 4-ти век, за да посочи видни християнски епископи. В края на V век обаче, в хода на нарастващата църковна централизация, тя придобива специфичен смисъл. След Никейския събор през 325 г. църковната структура е съставена по модела на административното деление на Римската империя; по този начин, всяка гражданска провинция се оглавяваше от митрополит или епископ на митрополията (гражданската столица на провинцията), докато по-големите административни единици, наречени епархии, бяха ръководени от екзарх на епархията, титла, постепенно заменена от патриарх. Някои патриарси упражняваха власт над няколко епархии: епископът на Рим над целия Запад; Александрийският епископ над епархиите Египет, Либия и Пентаполис; и след Халкидонския събор (451),епископът на Константинопол над епархиите на Понт, Азия и Тракия.
Противоречията относно разрастването на големите църковни центрове допринесоха за разкола между Изтока и Запада. Рим твърди, че само апостолските престоли, първоначално установените от апостолите, имат право да станат патриархати. Изтокът обаче винаги приемаше за даденост, че приматите се основават на такива емпирични фактори като икономическото и политическото значение на градовете и държавите. Константинопол, новата имперска столица и църковният център на Изтока, няма претенции за апостолство, но му се предоставят нови юрисдикционни права в Халкидон (451 г.) по изричната причина, че той е „резиденция на императора и Сената. ”
Пет патриархати, наречени колективно пентархия ( qv), са първите, признати от законодателството на император Юстиниан (управлявал 527–565), по-късно потвърдени от събора в Труло (692); тези петима бяха Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, макар че след мюсюлманските нашествия в Египет и Сирия през 638–640 г. епископите на Рим и Константинопол сами притежаваха някаква реална власт. Въпреки усилията на Константинопол да се противопостави на каквото и да е разпространение на патриаршиите, нови центрове се появяват в славянските центрове Преслав (сега Велики Преслав; 932), Търново (1234), Печ (1346) и Москва (1589). В момента има девет православни патриаршии: Константинопол, Александрия, Антиохия, Йерусалим, Москва, Грузия, Сърбия, Румъния и България. Освен в заглавието, няма разлика между патриарх и който и да е друг глава на автокефална (независима) църква.
В римокатолицизма, особено след втория Ватикански събор, са положени известни усилия за възстановяване на достойнството на патриарсите от източния обред като ефективни признаци на колегиалност, балансираща римската централизация.
