Иджтихад , (арабски: „усилие“) в ислямското право, независимото или оригинално тълкуване на проблеми, които не са точно обхванати от Корана, Хадиса (традиции, отнасящи се до живота и изказванията на пророка Мохамед) и ijmāʿ (консенсус на учените). В ранната мюсюлманска общност всеки адекватно квалифициран юрист имаше право да упражнява такова оригинално мислене, главно под формата на raʾy (лична преценка) и qiyās (аналогични разсъждения), а тези, които го направиха, бяха наречени mujtahid s. Но с кристализацията на юридическите училища ( мазхабs) при ʿAbbāsids (царувал 750–1258 г.) юристите на мнозинството сунитски клон на исляма се свързват с една или друга от юридическите школи и формулират своята правна мисъл в рамките на тълкувателните принципи на тяхното училище и на фона от неговия доктринален прецедент. С течение на времето квалификациите на хората за упражняване на иджтихад бяха организирани в нива, вариращи от абсолютния муджтахид , който не беше обвързан от никакъв прецедент и свободен да разработи свои собствени тълкувателни принципи, до абсолютния мукалид („последовател“, „мирянин“), който се изискваше да следва безспорно авторитетни юристи.
Към 16 век сунитските юристи широко стигат до заключението, че иджтихад вече не е възможен в нито един, но наистина нови правни дела. Но от 19-ти век реформаторите използват призива за подновяване на иджтихад като събирателен вик за кампания за правни реформи и за критика на юридическите школи.
Широко подобно разбиране за иджтихад и неговата антитеза таклид (безспорно съответствие с прецедент и традиция) съществува в съвременния шиизъм, въпреки че шиитците обикновено смятат иджтихад за продължаващ процес. От неспециалистите се изисква да следват жив практикуващ иджтихад, който е сертифициран като муджтахид чрез обучение в семинария.
Тази статия беше последно преработена и актуализирана от Ноа Теш, помощник редактор.
