Събор в християнската църква, среща на епископи и други лидери, за да се разгледат и произнесат въпроси по доктрина, администрация, дисциплина и други въпроси. Вселенски или общ събор е събрание на епископи на цялата църква; местните съвети, представляващи такива области като провинции или патриаршии, често се наричат синоди. Според римокатолическата доктрина съборът не е вселенски, освен ако не е бил свикан от папата, а неговите декрети не са обвързващи, докато не бъдат обнародвани от папата. Така обнародваните декрети имат най-високата власт в Римокатолическата църква.
Докато източните православни църкви признават само първите седем събора за вселенски, Римокатолическата църква добавя осми преди схизмата от 1054 г., която трайно разделя източното и западното християнство. Това е четвъртият Константинополски събор (869–870), който отлъчи Фотий, константинополския патриарх. Римокатолическата църква също счита 13 по-късни събора за вселенски.
В рамките на протестантизма синодите, съветите и конференциите в малък мащаб изиграха роля и по време на кризи понякога постигнаха повече от местно или временно значение. Примери за това са Уестминстърската асамблея (1643 г.), чиято цел е реформата на английската църква, и Барменският синод (1934 г.), на който лутеранското и реформисткото духовенство заявиха своето противопоставяне срещу изкривяването на историческите изповеди на християнството от така наречените германски християни. През 19 век национални и световни консултативни организации са създадени от много протестантски деноминации, а през 1948 г. е организиран Световният съвет на църквите, икуменическа асоциация на протестантските църкви.
В ранната църква съветът за име се прилагал за всяко църковно събрание и дори за сгради, където се извършвали служби. През 3-ти век обаче думата съвет има специалния смисъл на срещи на епископи, макар че не само епископи присъстват, за управлението на църквата. Най-ранните известни провинциални събори се провеждат през II век и към 300-та година срещите на епископите в провинциите се превръщат в обичайния начин на управление на църквата.
След като Константин I провъзгласи толерантност към християните (313 г.) и преследването приключи, стана възможно епископите от много провинции да се съберат на общ събор. Идеята за вселенски събор и неговата специална власт обаче се развиваше бавно. Терминът вселенски събор е използван за първи път от историка Евсевий (починал ок.340) в живота си на Константин, за да опише Никейския събор (325), който е свикан от Константин. Такива имперски свикани съвети и обикновени провинциални съвети се различават рязко, но разграничението е по-скоро по размер и практика, отколкото по определена власт. Решенията на такъв съвет очевидно са по-обвързващи от тези на по-ранните провинциални съвети, тъй като императорът ги е направил ефективни в светското право. Отначало обаче не беше очевидно, че може да има особена свещеност относно решенията на такъв съвет, защото се смяташе, че всички съвети са под ръководството на Светия Дух. След Никейския събор (325 г.) се развива идеята, че решенията му не могат да бъдат реформирани и Атанасий твърди, че Никея е особено свещен събор, тъй като на него присъстват епископи от всички части на църквата.Съборите в Ефес (431) и Халкидон (451) обявиха, че решенията на Никея са неизменни. Но по-скоро се приемаше, отколкото официално беше заявено, че вселенските събори, веднъж признати за такива, не могат да сгрешат. На практика идеята за непоправими канони често се ограничаваше до въпроси на вярата. По отношение на дисциплината по-късните събори продължиха да променят решенията на по-ранните вселенски събори, тъй като променящите се обстоятелства често правеха старите канони без значение или неприложими.По отношение на дисциплината по-късните събори продължиха да променят решенията на по-ранните вселенски събори, тъй като променящите се обстоятелства често правеха старите канони без значение или неприложими.По отношение на дисциплината по-късните събори продължиха да променят решенията на по-ранните вселенски събори, тъй като променящите се обстоятелства често правеха старите канони без значение или неприложими.
Вселенските събори, признати както от източните православни, така и от римокатолиците, са:
Първи Никейски съвет (325)
Първи Константинополски събор (381)
Ефески съвет (431)
Съветът на Халкидон (451)
Втори Константинополски събор (553 г.)
Трети Константинополски събор (680–681)
Втори Никейски събор (787)
Тези, признати от римокатолиците, са:
Четвърти Константинополски събор
(869–870)
Първи латерански съвет (1123)
Втори латерански съвет (1139)
Трети латерански съвет (1179)
Четвърти латерански съвет (1215)
Първи събор в Лион (1245)
Втори събор в Лион (1274)
Съвет във Виена (1311–12)
Констанцкият съвет (1414–18)
Съвет на Ферара-Флоренция
(1438 - около 1445)
Пети латерански събор (1512–17)
Трентски събор (1545–63)
Първи Ватикански събор (1869–70)
Втори Ватикански събор (1962–65)
